Коридор: Източен трансбалкански път
Държава: България, край село Широка лъка
Тип: Културен пейзаж, Нематериално наследство
Епоха:
Тема: Нематериално наследство
Световно наследство:

Много години изминаха от времето, когато озверели турски чалмалии шетали по нашите места. С насилие и жестокости те искали да потурчат българите и да им наложат мюсюлманската вяра. През ония тежки години за нашия народ в китното родопско селце Широка лъка живяла мома Калинка. Тя била от хубава, по хубава. Нейните вити черни плитки се спущали над раменете и стигали чак до петите. Бялото и лице било триж по бяло от снежните преспи на Карлък, а очите и блестели като бистрите води на смолянските езера.
Всяка сутрин преди изгрев слънце Калинка ставала от сън, измивала бялото си лице със студена изворна вода и подкарвала стадото на паша. По цял ден тя вардела овчиците си и пеела песни. Послушното куче Карабаш лягало в краката на своята добра стопанка, премигвайки доволно. Заслушано в песента на овчарката в този момент стадото спирало да пасе. Дори малката рекичка, която минавала през селото, намалявала своя ход, за да послупа мелодичните родопски песни.
Една сутрин Калинка извела стадото и не се върнала вече в къщи. През тоя ден тя била най-весела и пъргава, пеела най хубавите песни. Овцете от време на време жално поблейвали и не искали да пасат. Карабаш също бил неспокоен. Той скимтял, въртял опашка и постоянно ближел краката на своята стопанка. Изведнъж кучето започнало силно да лае. Песента на овчарката секнала. Когато се обърнала, тя видяла по сипея десетина турци с червени, обвити в бяло чалми. Те бързо се спущали към нея. Калинка останала вцепенена. Не и идвало на ум какво да прави, как да се спаси, а турците били съвсем близо. Само още няколко мига и тя щела да бъде в нечистите ръце...
Когато турците дощли, те започнали разярено да викат, да крещят. Калинка разбрала, че ще бъде заловена, и се затичала да се хвърли от близката пропаст, но не успяла. Бедната девойка била обкръжена от развилнялата се банда. Малката рекичка започнала да бушува сърдито в коритото си, клоните на елите засвирили, стадото забляло. А някъде далеч по склоновете на усоите отеквали последните думи от песента на овчарката и лаят на Карадаш.
Изправила стройната си като топола снага, Калинка се свърнала крачка назад, оправила дългата си коса и погледнала с насълзени очи спрялото се над нея облаче. Моминските уста тихо изрекли : „Облаче, превърни ме в камък”. След миг на мястото на стадото и Карабаш се появили дребни камъни, а където стояла красивата и родолюбива девойка, като стълб извисил снага камък. Той и до днес се нарича „Момата”.