Коридор: Източен трансбалкански път
Държава: България, край връх Ненегне хисар, Смолянско
Тип: Културен пейзаж, Нематериално наследство
Епоха:
Тема: Нематериално наследство
Световно наследство:

Било преди близо три века.
На няколко часа път на юг от връх Ненегне хисар, на стръмен склон, скрито в пазвите на планината, има село.
Какво е било името му тогава, не се знае, но разправя се, че в него имало мома с тънка снага и дебели плитки, с бяло лице и сини очи. Руса било името ù. Първа тя свършвала вретеното си на попрелка, първа тя песен запявала.
Само майка имала Руса, но никога сама с нея не оставала — все с верни дружки и най-много с Елена, съседка близка.
Смехът и техните песни не слизали от устата им. Но страшна вест за кръвнини и безчестия прекъснала недопети песни, изтрила от лица усмивки.
Не бил спокоен завоевателят. И тръгнал той да множи последователи от Горна Тракия, пряко върхове и долини, та до Долна. Пожари му били знамето, кръв и пепел — стъпките.
Червени зори изгрявали вечер и през цялата нощ отсветявали надалече със зловещия си кървав блясък.
Изтръпнали хората и в Русиното село, вземали каквото можели и бягали без посока, без път. Но лесно не се напуща роден край. «Не бойте се, хора!» — надигнали се гласове. — «Неверникът налита по големия път край реката. Къде ще ти идва тук, при нас. Хванали се за това планинците и мнозина останали. Останала и Руса със стара майка, останали и Русини дружки. Дано злото отмине!
Но злото не отминало ...
Рано по зори една сутрин пронизителен женски писък раздрал утринната тишина. Отговорил му втори, трети и всичко се сляло в един вопъл. Еничари влачели всички на хорището, а там чакали ходжи и молли. Връх на връх препращал виковете за помощ и не знаели към глухото ли небе да ги насочат, или къде. Кръв обагрила плочниците на дворовете. Пламнали къщи. Достигнати от смъртоносния дъх на огъня, клюмнали цветята в момини градини.
Дотичала Елена у Русини и се хвърлила в прегръдките ù:
        — Сестро, сестрице, сега накъде?
        — Аз отивам на високия камък — спокойно със сухи очи отвърнала Руса.
        — Дъщерко! — втурнала се към детето си Русината майка.
        — И аз ще дойда с тебе, сестро моя, но нямам твоето сърце — тихо, но твърдо продумала Елена. — Вземи въже да ме завържеш за тебе, та да не трепна пред дълбоката бездна.
Затичали нагоре двете дружки, в пропастта да оставят чисти род и моминство, а след тях други. Когато се изправили на камъка, били дванадесет. Завързали се всички, та заедно да бъдат. Огледали се наоколо с роден край да се простят. Всичко било така познато, така мило! Гърдите вдишвали родния планински въздух, очите поглъщали любимите места ... Последни жадни глътки, последни погледи! Миг и край! Полетели вкупом в бездната верните дружки, неизживели своята пролет.
Безсилен се оказал насилникът пред тях. Той вилнял три дни и три нощи и когато свършил пъкленото си дело, казал: «Ен сора!» (което значи най-сетне). Измил кръвта от ръцете си и слязъл в полето да блаженствува в кулите и да хвали аллаха.
Името на селото така и останало «Ен сора» — «Енсьорен» — «Исьорен». Най-сетне помохамеданчено, високата, наведена малко напред скала недалеч от него и досега се нарича Русин камък.
За мъченическия подвиг на Исьоренските девойки е запазена и песен.